юху

готово. куфара. колелото на денис. подаръците (най-важното!).от тях за дрехи място не остана, метнах едни дънки и две тениски. стигат ми...пък и там има разпродажби. филмите взех. апаратите. полях си авокадото. какво още. нещо ще забравя знам. книгата и плеъра за самолета. оф....защо така се вълнувам, все едно за първи път летя. чакам жоро да ме вземе и да ме закара до летището. има още пет часа. около два часа престой във виена, където знам вече от предният път къде ще пия кафе ;) и довечера към 11, живи и здрави дет се вика трябва да съм в осло. нямам търпение да си видя "кюфтенцата". денис всеки ден питал сестра ми колко още остава докато леля дойде, тя му показвала с пръсти: - ето толкова. - и той казвал - еее, това много, мамоо :DDD
а лидето толкова е пораснала, че вече почти ходи:)

"Nuovo Cinema Paradiso" Final Scene

финалната сцена. залепените целувки. спомените за една вечна любов. музиката. емоцията. любовта към киното. всичко. който е гледал филма ще ме разбере.



Оригинално заглавие: Nuovo cinema Paradiso

Език: италиански
Жанр: драма
Италия / Франция, 1989, 123'
Режисьор и сценарист: Джузепе Торнаторе
Музика: Енио Мориконе
Специална награда на журито в Кан, 1989
Оскар за чуждоезичен филм

Elis!

не мога да не постна любимата ми, неземна, велика, ненадмината elis regina.

Der Himmel über Berlin '88

много неща са се изговорили за този филм. аз мога само да кажа, че за мен този филм е поезия. нищо друго не мога да измисля, липсват ми думи, които да не ми звучат клише или да не ми се струват "недостатъчни" за да го опиша. само знам, че преди да го гледам, за мен немската реч беше противна. мразех го този език. и учителката мразех...и това, че трябваше да уча него вместо любимият ми испански. но след филма...аа никога не ми е звучал език толкова хубаво. толкова нежно. толкова прелестно. връщах си определени фрази. отново и отново. опитвах се да ги запаметя. все едно го чувах за пръв път.

ето и какво разказва вендерс за филма в книгата си "усещане за място":

Берлин все още бе разделен град.
Тук живееха два различни народа,
ако и на пръв поглед да говореха един и същ език.
Небето беше единственото, което
по онова време свързваше града в едно.
Така нарекох проекта си "Небето над Берлин"
Нямах никаква история, която филмът да разкаже,
нямах дори идея за нея.
Нямах и герои.
Не съществуваше нищо друго освен огромно желание
да задълбая точно на това място.
Разбира се започнах да се оглеждам за действащи лица.
Помислих си дали да не превърна в герой на филма
някой пощальон
или шофьор на такси
или пък пожарникарите.
В главата ми се въртяха като герои лекари или
застрахователни агенти.
Мислех си за човек, който се връща от чужбина и се
изгубва в града, също както се случи на мен самия.
Но нито един от тези възможни главни герои не
изпълваше докрай желанието ми да открия
и покажа града.
Все повече бях обладаван от "мисията" и накрая
бях напълно убеден, че Берлин иска да се саморазкаже
във филм и че в случая ме използва като инструмент.
Аз самия горях от желание да бъда този инструмент.
Така както обикалях и засмуквах всичко в себе си,
забелязах много неща, на които никога не съм обръщал внимание.
Колони, извивки, скулптури, всякакви декоративни елементи,
някои от които с повторяемостта си просто ти избождаха
очите: в този град имаше страшно много фигури на ангели-
и то не само на гробищата, които и без друго са населени
с такива същества, но и на други обществени места.
Имена на улици и различни надписи звучаха така: Ангелски двор,
Улица на Ангелите, Ангелски шадраван.
Дори самият Енгелс все още го имаше.
Постепенно градът сам започна да ми предлага любимите
си фигури: ангелите.
От началото не исках да го приема сериозно.
Някак не ми пасваше.
Интересът ми към ангелите беше ограничен.
Във всеки случай тази бележка остана
в тефтера ми като закована:
"Да се разкаже за града от гледната точка на ангела-хранител!"
Останалите бележки се наредиха покрай нея
от само себе си, а други бяха зачеркнати.
Но тази остана, докато най-сетне
осъзнах съдбата си.
Градът сам ми даде главните си герои.
Вече бях сигурен, че ще се погрижи и за историята.

***

sorry I'm late

бих казала само - евала за труда и търпението. тъмбс ъп:)

Jack

баща ми. на петдесет и няколко. обича бира и да разглобява разни неща. понякога успява дори да ги сглоби обратно. това в рамките на шегата. наистина е сръчен. сладко не яде, но последния път когато му бях на гости имаше боровинков сладолед в хладилника - много вкусен. отдавна си бях наумила да му направя няколко портрета, че нямам скорошни. на първите не се хареса. изглеждам като "клошар" каза. обеща, че следващата събота ще се обръсне и ще сложи риза. на вторите вече се хареса. но на мен "клошарския" ми допада повече.... като че ли заради детинската физиономия. притеснява се от камера, но обича да се снима пред забележителности. всички му казвали, че прилича на джак никълсън. това му е голяма радост.

п.п казва се трифон иванов. извинявам се на всички деца, които като малка умишлено заблудих, че баща ми е известен футболист.

smoking is bad...yeah...yeah

плакат срещу тютюнопушенето за училище. александра ентусиазирано се впусна да помага. бебка също - клекнала отзад във възможно най-неудобната поза. нейна беше и ризата, която се прости с един ръкав. стената и мен ме дразни и обмислям да и тегля една...боя в най-скоро време. иначе: лешникотрошачката, foma 200, 1+80, 16min.

Sarah Moon for Pirelli Calendar 1972

Pirelli Calendar 1972 Edition
Theme: A calendar on the female form
Location: Villa les Tilleuls, Paris
Photographer: Sarah Moon
Art Director: Derek Forsyth
Models: Mick Lindburg, Suzanne Moncur,
Boni Pfeifer, Inger Hammer, Magritt Rahn,
Barbara Trethman

cover

01/72
02/2
03/72

04/72
05/72
06/72
07/72
08/72
09/72
10/72
11/72
12/72

От кашона

вчера цял ден рових в кашона със спомени от "едно време". намрих тази рисунка от моята пуфа - нещо средно между котка и куче. милата... вече е баба и хъса и за рисуване отдавна се е изпарил. малко помощ от мен, четири лапи и едни темперни боички.

last day dream

това клипче за пръв път като го гледах плаках, после пак го гледах и пак плаках. и така няколко пъти. може би момента беше такъв, не изключвам и факта, че съм си лабилна по природа, но клипчето е много хубаво. простичко и истинско.

Жената днес '86

корица на списание "жената днес" от 86та. аз - със синята панделка и едно съседско момиченце. пред блока. баща ми една сутрин излизал за работа и случайно видял списанието на една будка. купил последните три. така и не сме разбрали кой ни е снимал, нито пък кога. първа и единствена медийна изява:)

деЦки снимки

наскоро открих цяла кутия забравени диапозитиви. цял ден ги разглеждах и се смях от сърце. на снимките: аз, сестра ми, малкият ми братовечед и едно момиченце, за което помня само, че се казваше калина и знаеше много мръсни думички;)

прихвана ме

какво ме прихвана и аз не знам. уж го мразех този блог. първо го напълних със снимки. след няма и месец ме подразни и го префасонирах. после го изтрих, после пак го префасонирах и накрая изтрих всичко и съвсем забравих за него. днес обаче, попаднах на един много симпатичен, светъл, шарен блог, който изчетох от - до. и изведнъж ми стана жал за моя ... как съм го натирила. затова реших да пиша чат - пат по някоя глупост. ей така, за чиста съвест.